Абонирайте се за RSS Feed на публикациите
Джон Холоуей, автор на „Промени света без да взимаш властта“, твърди, че
Ние сме кризата на капитала и сме горди от това. Стига сме обвинявали капиталистите за тази криза! Самата представа е не само абсурдна, но опасна. Тя ни превръща в жертви.
Капиталът е отношение на господство. Кризата на капитала е криза на господството. Господарите не съумяват да подчиняват ефикасно. А после излизаме на улицата и им казваме, че вината е тяхна! Да не би да казваме, че трябва да ни доминират по-ефективно?
По-добре е да възприемем по-простото обяснение и кажем, че ако отношението на господство е в криза, то това е защото подчинените не се унижават достатъчно. Несъответността на нашето подчинение е причината за кризата.
По-бързо, по-бързо, по-бързо
Това е аргументът на Маркс в анализа му на размера на печалбата и склонността ѝ да намалява в „Капиталът“. Стойността на стоката се определя от времето за труд, което е социално необходимо за да бъде произведена, а то постоянно намалява. За да произвеждат стойност, работниците трябва да работят все по-бързо и по-бързо, в противен случай (или като допълнение към това) същият ефект може да се постигне чрез въвеждането на машини. Ако се въведат машини, работниците обезателно трябва да работят все по-бързо и по-бързо, за да компенсират разходите дадени за машините.
С други думи, ако скоростта на експлоатация остане постоянна, размерът на печалбата ще клони към спад докато се покачва органичното композиране на капитала, в съответствие с покачването на относителната важност на машините при процеса на производство. Единственият начин, по който капиталът може да избегне спада в размера на печалбата, е като постоянно бива увеличавана експлоатацията.
Експлоатацията не може да се счита за нещо статично. Има постоянен стремеж да се действа по-бързо, постоянна трансформация на това, какво означава капиталистическия труд. Това значи не само засилването на работата във фабриките, а постоянно нарастващото подчиняване на всички аспекти на живота от логиката на капитала.
Самото съществуване на капитала е непрестанно затягане на колана. Кризата е просто проявление на факта, че коланът не е бил затегнат достатъчно силно. На някои места тя среща съпротива – вероятно съпротива на улицата, вероятно организирана съпротива, но не необходимо – може да е просто съпротивата на родители, които искат да играят с децата си; любовници, които искат да прекарат час повече в леглото; ученици, които мислят, че могат да отделят време да критикуват; хора, които все още мечтаят да бъдат човечни. Ние сме кризата на капитала, ние, които не свеждаме глава достатъчно ниско.
В тази ситуация има само две решения. Първото е да кажем съжаляваме; да се извиним за липсата си на подчинение и да призовем към повече работа: „Повече работни места, молим експлоатирайте ни повече и ние ще работим много по-усърдно и бързо, ще подчиним всеки аспект на живота си на капитала, ще забравим всички тия детски глупости за игра, любов и мисъл.“ Това е логиката на абстрактния труд, неефективната логика на борбата на и чрез труда срещу капитала.
Проблемът с това решение е, че не само губим човечността си, но и че възпроизвеждаме системата, която ни разрушава. Ако успяваме да помогнем на капитала да превъзмогне своята криза, правилото на „по-бързо, по-бързо, по-бързо“ ще продължи, подчинението на целия живот, човешки и не-човешки, на изискванията за производство на стойност ще се увеличи. А после ще дойде следваща криза и т.н., докато цялото човечество (и вероятно голяма част от растителния и животинския живот) не бъде унищожено.
Отказ да сведем глави
Алтернативата е да изоставим борбата за труд и открито да обявим, че борбата срещу капитала неизбежно е борба срещу труда, срещу абстрактния труд, който създава капитал, срещу максимата за произвеждането на стойност „по-бързо, по-бързо, по-бързо“. В такъв случай не се извиняваме, а по-скоро се възгордяваме от липсата ни на подчинение, от отказа ни да преклоним глави пред капиталистическата логика на разрушение. Горди сме да бъдем кризата на системата, която ни убива.
Втората възможност е по-трудна. При капитализма материалното оцеляване зависи от това да се подчиним на логиката на капитал. Ако не правим това, как ще живеем? Без материална основа, автономията от капитала е много трудна. Изглежда като логическа невъзможност, и все пак това това е невъзможността, в която живеем; невъзможността, с която постоянно се сблъскваме.
Всеки ден се опитваме да съгласуваме опозицията си срещу капитала с нуждата да оцелеем. Някои от нас го правят по сравнително удобен начин, като намират работа (в университетите, например), която ни позволява да създадем пространства, в които можем да се борим срещу капитала, докато в същото време получаваме заплата. Други поемат по-големи рискове, като пренебрегват (по избор или по необходимост) всякаква работа и отдават всичката си енергия на действия, които вървят срещу или отвъд логиката на капитала, оцелявайки по най-добрия възможен за тях начин, като скуотват или окупират земя и я обработват, или като продават антикапиталистически книги, като създават алтернативни структури за материална подкрепа, или нещо друго.
По един или друг начин, но винаги противоречиво, ние се опитваме да създадем пукнатини в капиталистическото господство, пространства или моменти, в които живеем мечтата ни да бъдем хора; пространства или моменти, в които казваме на капитала: „Не, тук ти не управляваш: тук ние ще постъпваме и живеем според нашите собствени решения, според това, което смятаме за нужно и желано“.
Няма нищо необичайно в това. Почти всички го правим – не само левичари, но и всеки, който посвещава енергия за създаването на социални отношения на една друга основа, на основата на любов, приятелство, солидарност, сътрудничество, забавление. Това е нашата човечност, това е нашият здрав разум (или нашата лудост). Ние всички го правим през цялото време, и все пак винаги сме на ръба на провала, на ръба на срива.
Това е природата на борбата: ние вървим срещу течението на капитала. Никога не сме далеч от отчаянието, но там е мястото, където лежи надеждата: в съседство с отчаянието. Това е свят без отговори, свят в който питаме-в-движение, свят на експеримента.
Кризата ни сблъсква с тези две опции. Или поемаме по магистралата на подчинението към логиката на капитала, с ясното знание, че това води пряко към самоунищожението на човечеството; или пък поемаме по опасните пътища към изобретяването на различни светове, тук и сега и през пукнатините, които създаваме в капиталистическото господство. И докато изобретяваме нови светове, пеем силно и ясно че ние сме кризата на капитала, че ние сме кризата на надпреварата за човешкото унищожение – и че сме горди от това.
Идеята за създаването на пукнатини в господството на капитала е развита в книгата на Джон Холоуей Crack Capitalism (Пропукай капитализма), издадена от Pluto Press.
Оригинално публикувано в независимото списание Tigersuit, бр.4 от юли 2012г.
