Абонирайте се за RSS Feed на публикациите
Сборник, 528 с. Съставители Николай Кърков, Станимир Панайотов. София, изд. Anarres, 2013. Разпространява се безплатно.
Излизането на антологията Автономизъм и марксизъм нанася двоен удар в българския интелектуален и обществен живот. Удар, тъй като дава нов тласък на дебатa около теоретическото наследство на Карл Маркс, подновил се у нас едва напоследък,и то в момент, в който той отново избуява на Запад след десетилетия усилни и разнопосочни изследвания. Десетилетия, през които, както добре знаем, мисленето, инспирирано от немеца с брадата, в България беше осъдено първо на държавно санкционирана деификация и вулгаризация, а после на мълчаливия консенсус на игнорирането и неразбирането. Който не познава класиците си, е осъден да ги превърне в кухи идоли. Който не познава враговете си, е осъден да превърне собствената си позиция в бутафория.
Заслуга за възобновяването на този дебат имат най-вече активистите от няколко, сравнително скоро възникнали организации. Основано през 2011 г., издателство Anarres (самоопределящо се като „автономен независим колектив”) работи с „Нови леви перспективи” и социален център „Хаспел” и може вече да се похвали с издадени седем сериозни книги, сред които настоящият сборник, както и по-ранната антология Маркс: хетерогенни прочити от XX в. (2012). И двата тома (от по няколкостотин страници) респектират с мащабния обхват на литературата, която правят достъпна на български език. И двата респектират също така с усилията на редакторските и съставителски колективи и легиона преводачи: усилия, в огромната част от случаите, положени напълно безвъзмездно. В този аспект самите издания са продукт на един вече реализиращ се идеал. Хартиените копия не се продават; книгите са достъпни за безплатно сваляне от интернет.
Предложената от Николай Кърков и Станимир Панайотов антология Автономизъм и марксизъм поставя фокус върху една малко позната у нас, но набираща все по-голяма актуалност пара-марксистка проблематика: темата за самоорганизацията и самоеманципацията на трудещите се. Автономията не като високата идея да дадем сами на себе си закона, а като не по-малко високата задача да се ангажираме в комплексния процес по нейното реализиране на практика, в съвместното ни битуване, определящо ни като обществени животни. И то – не предвождани от партия, революционен авангард, интелектуален елит или поддържани от формализирана институционалност. Самоорганизация и еманципация без вертикали. Една задача, parexcellence демократична и утвърждаваща свободата. Но също така дълбоко проблематична и изискваща внимателен, многопластов анализ.
И тук идва вторият и, струва ми се, по-важен смисъл, в който появата на антологията е удар. Защото в годините на така наречения преход тъкмо обикновените трудещи се в България останаха без собствен глас и без лостове за политическо участие. Ще рече, без глас и участие останаха онези, които бяха принудени да платят със собствените си абсурдни усилия цената на един процес, който маргинализира самите тях. Единствената влиятелна партия, не свеняща се да се определя като лява, отдавна е такава само номинално. Така наречените синдикати хронично предаваха и продължават да предават онези, чиито интереси уж изразяват. Не на последно място, левите интелектуалци проявяваха и продължават да проявяват отчетливата тенденция да изпадат в дискурси, които не са в състояние да кажат нищо на онези, чиито проблеми се предполага, че (трябва да) обсъждат.
Не без участието на всичко това, налице имаме познатата отблъскваща картина: миньори и студенти, принудени, почти безплатно и в ужасни условия, да работят за деребеи, срещу които не могат да направят нищо, феодализация на малки и големи населени места, корпоративен вот, дирижиран протест. Виндициране на мизерията посредством измислици за финансовата дисциплина и производителността на труда. И редом с това: облъчване на друга част от трудещите се с вменявани им образи, с едната шепа черпещи от предмодерното единство на добро и красиво, а с другата – от хипермодерния образ на готиния успял консуматор.
В ни най-малка степен няма да бъде пресилено, ако кажа, че погледи към всяка една от тези теми могат да бъдат открити в страниците на Автономизъм и марксизъм. Подчертавам – погледи – защото едно от важните достойнства на подбраните текстове е разнопосочността на анализите, споровете, сблъсъците на гледни точки и тези. Съставителите целенасочено са се пазили от това да предлагат готови решения, да абсолютизират методологии или перспективи, да внушават на читателя превъзходството на този или онзи автор.
В увода, който сам по себе си е забележително четиво – ясно, стегнато, но не без динамика – Кърков и Панайотов дават възможна понятийна рамка, от която да бъде мислено течението на автономисткия марксизъм, определяйки го най-вече с оглед на едно диалектическо напрежение и преплитане между теория и практика, тъкмо което според тях задава специфичния радикализъм на движението (вж. xiv-xv, xxi-xxii). Съставителите също така наричат сборника „политическа интервенция” (x). Пропуснали са да уточнят, че той представлява интервенция, която би могла да допринесе за запълването на спомената пропаст в България между, от една страна, теоретическо говорене и политическо действие, а от друга – проблеми на труда.
Какво имаме пред себе си? Сборникът започва с класическия анализ на Парижката комуна, предложен от Маркс в Гражданската война във Франция (1871). Оттам продължаваме (раздел II и отчасти III) към дебатите около повдигнатия от Ленин през 20-те години въпрос за „левичарството”, които рисуват интригуваща картина на идеологическите и тактически борби след Октомврийската революция. Работническа ли е тази революция? Ако да, изпускат ли работниците контрола върху нещата в полза на един проблематичен революционен елит? Защо революцията толкова бързо и толкова безпощадно се бюрократизира? Всички тези въпроси възникват и живо се дискутират не чак по времето на Перестройката, а още в самия етап на утвърждаване на революцията както от западни активисти (като Роза Люксембург, Херман Гортер), някои от тях в диалог с Ленин, така и от вътрешната опозиция. Впрочем, подобна диалогичност между текстовете е налице из целия сборник, което придава определена степен на вътрешно единство при цялата му пъстрота.
Раздел III започва с два ключови текста: пасажи, посветени на класовата борба от книгата Държавен капитализъм и световна революция (1950) на Джеймс, Дунаевская и Лий, както и откъси от „Ролята на Болшевишката революция за раждането на бюрокрацията” (1964) на Корнелиус Касториадис. Първият текст чертае убедителна картина както на продължаващото капиталистическо естество на производството в СССР, така и обслужващата капитала роля, която бюрокрацията играе както в Съюза, така и в САЩ. От текста на Касториадис ще си позволя следния донейде знаков за духа на целия том цитат:
„Нека отбележим тук, не работниците пишат историята, а винаги другите. А тези други, каквито и да са и да бъдат, те съществуват исторически само защото масите са пасивни; или пък са активни единствено, за да ги поддържат, и именно това ни повтарят „другите” при всяка една възможност.” (стр. 108)
Следват текстове, посветени на европейския следвоенен автономизъм. Представен е Ситуационисткият интернационал. Особено силно са застъпени обаче впечатляващите разкази и теоретизации, посветени на италианското работническо движение от края на 60-те и 70-те (поредица италиански текстове от 1964 г. до 2001 г.). Тук имаме примери на истинска самоорганизация на трудещите се, често не само без помощта, но и въпреки партии и синдикати, които често се оказват твърде силно скрепени с институционалната машина. Наред с друго, текстът на Франко Берарди – Бифо (особено стр. 175-184), рисува проблематичната картина на сблъсъка на това автономистко движение с някои действащи в Италия марксистки сили. Статията, както и тази на Шерки/Виеворка, говорят за нива на самоорганизация и конкретно насочено действие, от които протестното движение у нас би могло да се поучи доста. Не по-малко предизвикващи размисъл са предложените от авторите причини за провалите на борбите в Италия.
В раздел III са представени и нашите югославски съседи със статия на Светозар Стоянович („Обществено самоуправление и социалистическа общност”, 1967). Изобщо този най-дълъг раздел представлява може би сърцето на антологията. Допълнителна пъстрота в картината добавя раздел IV, съставен от три феминистки текста от три различни десетилетия и три различни гледни точки, последният разработващ острата и така наболяла и у нас тема за грижата за хората в напреднала възраст.
Заключителният раздел V предлага съвсем актуални обрати от марксисткия дебат около автономизма (1990-2010). Тук можем да прочетем следните съждения, изказани от именити съвременни френски философи:
„Ако комунизмът е мислим за нас, то той е мислим като традицията, създадена от тези прочути или пък незнайни моменти, когато прости работници, обикновени мъже и жени, са показвали способността си да се борят за своите права и за тези на всички останали, да задействат заводи, общества, администрации, училища или армии, колективизирайки властта на равенството на всеки с всеки.” (стр. 391, Жак Рансиер)
„Без хоризонта на комунизма, без тази Идея нищо в историческото и политическото ставане не би интересувало философа. Всеки да преследва собствените си интереси и толкова.” (sic, стр. 381, Ален Бадиу)
Своеобразна кода на книгата полагат две статии, обръщащи внимание на спецификите на актуалния активизъм (2010, 2004), както и поетическият манифест на Тикун „Как да се прави?” (2001).
Аморфната власт на глобалния финансов капитал, който може да изнудва политиците както си иска, продължаващото транснационално влияние на гигантските компании (какви са развитията около интересите на Exxon и BP в Русия с оглед на кризата в Украйна), приватизирането на войната (вж. Academi), пипалата на биовластта, жестоката идеологическа битка в медиите, пагубните ефекти на надвиснали споразумения за свободна търговия, продължаващото опустошаване на околната среда правят тези текстове болезнено актуални.
Сборникът не е съвършен. Педантичното око открива отделни грапавини в превода, терминологични и чисто езикови. Като цяло, те са не повече от срещащите се понякога в книги, пуснати от водещи издателства, някои от тях академични. Други биха спорили за подбора. Но все отнякъде трябва да се почне, а и както споменах, представеното не претендира за каквато и да била окончателност. Лично аз бих се радвал и на втори том, защо не от друг колектив, с друг поглед.
Впечатление прави, че в огромната си част предложените теоретични и тактически анализи са вкоренени в конкретиката на съвсем определени исторически, икономически и обществени ситуации и борби. Дори само това подтиква още веднъж към критичното им осмисляне и предпазва аргументираните в тези работи позиции от буквалистичен пренос в чужда среда.
От друга страна, текстовете могат да дадат своя немалък принос към това да ни убедят най-сетне, че корените на проблемите, които ни тревожат и тровят нашето ежедневие сега и в това кътче на света, не могат да бъдат сведени само до предполагаемия ни смешен балкански манталитет или пък до нездравото влияние на западни и източни империи на злото, или на живите мъртви от Държавна сигурност. В своята структурна определеност това не са проблеми, непознати за световния капитализъм в неговите по-стари и по-нови проявления. България има съмнителния късмет тези по-стари и по-нови феномени да й се случват наведнъж, сега.
Ще кажете: далеч не е речено, че тези проблеми следва да бъдат разрешавани по автономистки, марксистки или изобщо по ляв начин. Но все пак, би било добре поне да бъдат формулирани в някакъв смислен вид. Предложената от Кърков и Панайотов антология прави решителна крачка в тази посока.
*
Електронната версия на книгата (.pdf) може да бъде изтеглена оттук
За хартиено копие, виж тук
Огнян Касабов
Култура – Брой 18 (2767), 16 май 2014
